Стоянчо не бе първият ни състудент, който се ожени, но беше първият, който не беше от Шумен. Отиваме на сватба! Как звучи само, а? Бяхме на по 20 и нещо години и досега на сватби бяхме ходили само в ролята на някакви роднински придатъци. А сега вече щяхме да имаме собствена сватба!!! Ние щяхме да си имаме отделна маса, масата на приятелите на младоженците...
Компанията ни беше от едни най- обикновени пичове с кандидат- майсторски титли по алкохолология. Както повечето студенти по него време в Шуменския университет. Приятелките ни не падаха по- зле, но си имаха техни си забавления. Като се напиеха и почваха да пеят и танцуват. Странни истории... Ние пък имахме навика в малките часове на деня да се събличаме голи до кръста и да си мерим тумбаците. Хехе, какви тумбаци, божеее... На фона на сегашните ни размери сме били просто едни фиданки.
Годината беше 90 и някоя си. Времето когато покойният Кембъла ни беше колега от по- горен курс и същевременно ди-джей в студентската дискотека. Телефоните още бяха със шайба, а за интернет и GSM-и, както и за някакъв нормален транспорт от Шумен до Стара Загора никой не беше чувал. Между другото и сега няма такъв транспорт. Много не му умувахме и след кратък консулт в ЖП гарата аз и Ивчо хванахме с прекачвания 2-3 влака до родния град на Стоянчо. Е, пробвахме да му звъннем предварително, но никой не вдигаше домашния телефон и решихме да му направим изненада. Той и той самият така ни покани на сватбата си. Обадил се в портиерната на студентски общежития и казал на леля Николинка- портиерката да предаде на компанията, че всички са поканени на сватба. Заредени с няколко лева, костюмите си от абитурентиската и няколко шишета домашна, тръгнахме смело към далечната Стара Загора. "Къде ли ще е тая сватба?" се питахме. "Е как къде- в ресторанта, то колко ресторанта ще има в тоя град", каза леко наивно Ивчо. Ивчо беше виден представител на дивдядовската школа. Дядо му се е пенсионирал в дивдядовския винпром, имаха собствен нелегален казан за ракия и розовичко прасе, което естествено се казваше Гошко. Всички прасета май се казват така. Пристигнахме в Стара Загора и се изстреляхме като тапи от купето. След нас оставихме доста сериозна мъгла от спиртни пари. Нали казах вече, че си носихме "материал" за из път. Пууу то голям град бил тоя! Едни яки прави улици. Я да ги пусна вечер из Дивдядово да видят тия как се оправяме из тесните ни улички. Тренираният ни нюх не ни подведе и след кратко време попаднахме точно в правилния ресторант, точно в разгара на сватбата.
Какво да видим? Сватбари-бол. Оркестър- свири. Ядене и пиене- на корем! Младоженец-налице, но един крив, крив... "К`во стана бе, Стоянчоооо, ела кажи наздраве!" му викаме. Ъъъ, да сме чакали малко, откраднали булката. За трети път вече... Тия образи в Стара Загора имали такъв сватбарски обичай- наговаряли се приятели на младоженците, издебвали булката и я отвличали както си е с булчинската рокля. Отивали с нея в някое заведение и поръчвали на корем . После чакали младоженецът да ги намери и да дойде да плати сметката- респективно откупа ;)
Следва продължениенито на "Чути и преразказани разкази на маса" ...
